Хм

Първата ми книга, която започнах да чета, нова хубава, тъжна. Не беше лоша книга. Докато я четях, разказ изникна в съзнанието ми. Мислех си, че тази книга е писана само за мен. Не знаех дали я беше чел друг човек, или дали я чете в момента. Беше моята книга. Не много дебела, аз така и не се научих да чета гладко. Веднъж обаче прочетох едно стихотворение. Не обичах да чета стихотворения, но това беше кратко, ясно, и казваше много неща. Научи ме да обикна поезията. Четях го почти всеки ден, като всеки ден намирах нещо ново в него и ми ставаше все по интересно. Спрях да обръщам внимание на първата ми книга, а разказа, така и остана недовършен. Замислих се, дали всички стихотворения са така хубави като това. Не бих казал, че ми бе омръзнало, но исках да разбера дали всички са така прекрасни. Но уви … това си остана единствено по рода си. Докато един ден ми каза стоп. Вече няма да ме четеш, забрави ме. Как можеш да забравиш нещо, което си го чел всеки ден в продължение на години?  Опитваш се да не мислиш за него, но всеки ден образи изплуват в съзнанието. Реших да се върна към първата си книга. Бях свикнал с нея, не беше тежка. Не знам защо, може би за да донапиша разказа. Така ми се стори правилно. Все още мислех за стихотворението. Исках да го чета пак и пак. Не исках да спирам да мисля, за това колко хубаво бе то. Трудно можеше да се забрави нещо толкова любимо. Пак възникна въпроса как да го забравя. Все пак това бе неговото желание. Реших да напиша и аз такова стихотворение. Прекрасно … умно, дано да съм успял …